Чили – страната между пустинята и леда

Глетчeри и вулкани, планини и пустини – легенда, предавана от поколение на поколение, разказва как се е появила богатата на земни форми Чили: “Когато Господ наблюдавал света, който създал за 7 дни, видял, че са му останали още вулкани, девствени гори, пустини, фиорди, реки и ледници. Той поръчал на ангелите да изсипят всичко това зад една дълга планина – Андите. Така се появява Чили – страната с най-разнообразен релеф на Земята”.

Казват за нея “страната с луда география”. Благодарение на своите пропорции Чили е най-забележителната страна на Земята. Почти 4300км. е разстоянието от северната граница с Боливия до южния край на остров Огнена земя, при само180км. ширина на страната. Три големи релефни форми преобладават – високата планинска верига Анди, Продолската долина и Бреговите Кордилери, като всички те свързват петте области в Чили. Всяка от тях предлага изумителни природни гледки.

Големите разстояния и разликите в надморските височини обикновено затрудняват пълното опознаване на Чили. Който разполага с ограничено време може би е по-добре да се концентрира върху една от областите. А те са:

Големият и Малкият север (Норте Гранде и Норте Чико) – тук се намират пустините и песъчливите площи, платото Алтиплано, покритите със снегове върхове на Андите, речните долини като Вайе дел Елки, в която са всъщност обработваемите площи на страната.

Най-популярна в Норте Гранде е Атакама – най-сухата пустиня в света. Тя се простира от крайбрежието чак до високите склонове на Андите, започва от източните части на крайбрежните планини, минава през Пампа дел Тамаругал и достига до платото Алтиплано. Има две причини за сушата в централната й част – студеното Хумболтово течение, което е причината за пълно безветрие в пустинята и високите Брегови Кордилери. Тази стръмна планинска стена спира нахлуването на мъглата, образувала се по крайбрежието, във вътрешността на страната и поради това там има изключително чист въздух. През деня в Атакама може да е много горещо, а през нощта осезателно студено. Пустинята е богата на големи находища от рядко срещани природни богатства – мед, нитрат, сяра, фосфат, злато, сребро, манган, молибден, рений, литий. В Атакама човек може да попадне на малки градчета, за които местните хора казват, че се обитават от зловещи призраци. Голяма част от тези селища са част от обичайния маршрут на туристическите фирми, които предлагат разходка из пустинята. Националните паркове “Лаука” и “Волкан-Ислуга” спадат към най-красивите кътчета на Чили. До тях лесно може да се стигне от крайбрежните градове Арика и Икике. На границата с Боливия на 4570м. надморска височина се намира езерото Чунгара, над  което се издигат вулканите близнаци Паячатас-Помаропе (6250м) и Паринакота (6330м). Във високите части на пустинята примамват изоставените селитрени градове като Умбертстоун, гравираните върху земята изображения като Хиганте де Атакама, гравираната човешка фигура с височина 80м. както и селища от рода на Сан Педро де Атакама. В Норте Чико са километричните плажове при Ла Серена и множеството оазиси, а любителите на техниката и астрономията могат да посетят обсерваториите при Ла Сила, поддържани от учени от цял свят.

Централната зона и Малкият юг (Сур Чико) – в първата част се намира връх Охос дел Саладо, който е най-високият връх в Чили и втори по височина в Андите. Малкият юг наподобява албум с пейзажи: големи езера, пълноводни реки, непроходими гори, над които се извисяват самотни вулкани и живописните Анди. Тук в централната част на страната е разположена и столицата Сантяго, където могат да бъдат видени сгушени малки къщурки редом до модерни небостъргачи. Понякога гъстия смог не позволява да се различат върховете на двата хълма на града – Санта Лусия и Сан Кристобал, докато друг път сякаш непосредствено зад града се издигат тези колоси на Андите. Най-посещаваните и известни курорти са също в централната част на Чили, сред които е Виня дел Мар;  тук е и най-красивото пристанище в страната Валпарайсо.

Сур Чико обхваща територията от реката Био Био до Пуерто Монт и е най-посещаваната от туристи област в Чили. Тук се редуват един през друг национални паркове, срещат се типично чилийски гори и растения, има невероятни огледални езера, величествени вулкани и разбира се села на индианци (от племето мапуче). Много туристи смятат езерото Лаго Тодос лас Сантос за най-красивото в Чили. Град Пуерто Монт е отправна точка за пътешествия към остров Чилое, както и за разходки по море към дестинации по продължение на започващата оттук Южна магистрала. В този регион се намира и лагуната Сан Рафаел. Северните краища на глетчерите в планината Патагония свършват тук, образувайки ледника Сан Рафаел, който достига морето под формата на внушителен леден език с височина 60м.

Големият юг пък е богат на непроходими девствени гори, дълбоко врязани в сушата фиорди, големи глетчери и хиляди острови и островчета. Провинцията Магалянес е най-южната точка на континента, където се намира националният парк “Торес дел Пайне” със своите внушителни гранитни кули. Оттук фериботите преминават Магелановия проток на път за остров Огнена земя. От град Пунта Аренас са стартирали и експедициите до Антарктида.

Безспорен туристически интерес е дестинацията до Великденския остров. Рапа Нуи, т.е. светлото петно в далечината е името, с което местните хора наричат острова. Другото му име е Те пито но те Хуна или Пъпа на света. Но тъй като точно в неделята на Възкресение през 1722г. холандският капитан Якоб Рогевеен (1659г. – 1729г.) се натъкнал случайно на него насред Тихия океан, той го нарекъл Великденски остров. По това време там живеели в пълна нищета не много хора, заобиколени от над хиляда колосални фигури от вулканични скали с височина 2 – 21м. – така наречените моаи. Всички фигури имат твърде голяма глава с широк нос, големи ноздри, дълги уши, ниско чело, сключени вежди, издадена брадичка, както и тънки устни, които сякаш се усмихват подигравателно. Повечето от фигурките, чиито тела са издялани само с груби щрихи, стоят на плоски платформи аху, а някои носят пукао – шапка от червени камъни. Днес вече е ясно, че моаите са издялани с брадви в легнало положение от скалите в една кариера на склона на Рано Рараку, след което 40-70-те тонни статуи са придвижвани с шейни или са търкаляни върху дървени греди, вдигани са с дървени въжета и са подпирани с купчини скални отломки. Предполага се, че моаите са типизирани скулптори на почитани предци, а в състезанието между общностите скулпторите са ставали все по-големи. Това съперничество обаче е довело до унищожаване на флората на някогашния субтропически рай.